Painted bird.

Как така досега не съм обърнала внимание на това какъв прекрасен град е Стара Загора? Как?
О, въпреки ужасното време/ужасните случи сутринта, да, двата дни бяха вълшебни, именно защото видях Мимс, видях и Тети, и ги нагушках, много много здраво! Не знам откъде да започна - от пътуването ли, или от самото посрещане, или пък отзад напред. Или с това как видях Тети на улицата и отворих врата и я извиках и тя ме видя и направо щеше да се разплаче? А защо не почна с автогарата? Старозагорската автогара е тоолкова неописуемо прекрасна. С тези червени пилони, с гишета, зад които стоят не-толкова усмихнати продавачки, със сектори, над които висят малки сини номерчета. А вътре, при гишетата, е толкова бяло, толкова чисто, и има от онези часовници, чието тик-такане отеква из цялото помещение, което носи чувството на гара. А навън - онези хора, които сме свикнали да виждаме на такива места. Скитници, най-различни и разнообразни, големи, малки, високи, ниски, голобради, с няколкодневни бради, южняци, северняци. Толкова беше прекрасно. Чувствах се като част от тях. Една прекрасна част от тях.

След около десет минути, след "ама това нейния автобус ли е?" и след като щях да скоча на врата на една нищонеподозираща чернокоса жена, все пак чаканият автобус дойде и от него си излезе Мимс, на която трябваше вече да се хвърля на врата. От толкова време я познавам, а сега я видяях, а тя беше толкова прекрасна, всичко беше толкова невероятно. Въпреки, че старозагорските улици наистина са прави и настина имат много липи (което осъзнах след възклицанието на Мимс "Анджии имаш нещо в косата!), то почти не те пускат да пресечеш. Тети ни замъкна в пицария да ни угоява, където се запознах с нейни приятелки, които, незнайно защо, ме смятаха за някой, който рисува хубаво!

Следващата част почти не си я спомням. Слънцето печеше, а ние вървяхме по главната улица, която всъщност е пешеходна зона. И да, по дяволите, тези скитници продължаваха да са навсякъде! Абсолютно навсякъде! Липите още не са цъфнали, но са буквално навсякъде, зелено е, има фонтани, книжарници, сергии с евтина бижутерия, боулинг (на който Мимс брутално ме би), после отново към прекрасната автогара с недружелюбната леля зад гишето, уведомяваща ме че билети за следващия ден не се продават след 16.00, а Мимс и Тети се занимаваха със специалния брой за Здрач. Горко й на камерата на Тети, която, в момента, съдържа най-различни клипчета от Стара Загора, започващи с репликата на Мимс "Ама тук мирише гадно!"

Возих се и на старозагорски градски транспорт, който, ако не беше като дядовата ръкавичка вътре щеше да е перфектен. А после - мол, кино, Лукяненко, Дракула, спане само два часа. Говорене, говорене, говорене, рисуване, музика, всичко ,всичко, което обичам, беше събрано в тези два дни.

Всичко беше тип "хей, ще се видим скоро!" "хей, ама аз се качих на грешния автобус!" и "това е сектор 12, нали?". И пак мина много, много бързо.
Нищо, скоро - Бункасай. Който ще бъде пълен с положителни емоции

Представете си един теоритичен план.
Нека сега този така теоритичен план да се развие в една теоритична надежда. Теоритичната надежда да прерастне в хипотетична надежда заради нечии думи, че това е напълно невъзможно. Но един хипотетичен човек продължава да се надява, че тази хипотетична надежда ще се изпълни. Този хипотетичен човек прави други планове, носи слънцето в себе си, шие си дрехи за хипотетичното събитие, мисли с копнеж за всичко, това хипотетично събитие носи живот в себе си. И този живот гори, гори като един малък огън в душата на този хипотетичен човек. Огън, който топли, не пари, а топли, пари само, когато този хипотетичен човек се доближи до него, когато започне прекалено много да вярва в тази хипотетична надежда. И тогава идва хипотетичен човек номер две, който казва на хипотетичния човек номер едно че хипотетичната надежда е не само хипотетична, но и напразна, защото колкото и хипотетичния човек номер две да съжалява, той няма възможност да осъществи малката мечта на хипотетичния човек номер едно. И така, хипотетичния човек номер едно изкарва своята фалшива усмивка тип "всичко е наред", като се опитва да накара хипотетичния човек номер две да мисли, че наистина е така, защото хипотетичния човек номер едно наистина обожава хипотетичния човек номер две и иска да го направи щастлив, макар и да е един съвсем малък и незначителен хипотетичен човек. Не иска да покаже пукнатината в своята, освен хипотетична, и стъклена душа. Затова хипотетичния човек номер едно го изкарва на една тетрадка, на една песен, на нечия друга душа, на плюшено животно.
След всички тези хипотези, изводът е един - нищо не е постоянно. Така де, наистина, за мен няма значение, казва си хипотетичния човек номер едно, има други събития, други огньове, други джулайове, други концерти. Наистина.

Изтрих и деактивирах всичките си акаунти във Facebook, Twitter, Myspace и подобни. Дори онзи Impulse който направих заради един изгубен бас. На път съм и да затрия блога си.
Или поне бях.
Като започнах отново да пиша в него, ми стана жал.
Помислих си, че ще ми липсва това чувство, да пиша неща, дори безсмислени и все пак неща.
Не знам защо го правя. Може би пак в настроение тип "на който му трябвам ще ме намери". Така си е.
Но блогването е различно. Е, не съвсем, но все пак, различно. А и думата "блогване" звучи толкова гадно. Наистина гадно. Но не знам как по друг начин да го назова. Веднъж бях чела една статия за блогването, не я разбрах, общо взето, за мен това си е начин просто да си излея всички безсмислици на едно място. А те наистина са безсмислици.
Напоследък изобщо не пиша. Дори и да пиша го правя само защото някой ме е накарал. Занимавам се само и единствено с китарата си. Още ме боли от пропуснатата Каварна и от пропуснатия джулай. Моя собствен го прекарах на терасата.
Е, избягах. Бягам. От себе си? Не, по-скоро към себе си.