Докосни слънцето с ръце. [рисунки и проза]

Хей-хо на всички <3
Вярно е, че съм ... нова^^ но пък реших и аз да се изръся тук, хм?

Лисуннкии:

това е ... ъ...зле
collaboration...между мен и една приятелка :Р
Fai doodle
Anessa ID

Цветята на малката Ида

и две момиченца:
Зу и Клои

Лазказчеее (с евентуално продължение)

.=.

Мислех си – какъв е смисъла на всичко?
Ето ме и мен тук. Слънцето така пече, че едва не ме изгаря. Всичко трепери от жегата. Така сме тук, в Тексас. Макар, че една голяма част от митовете за каубои и така нататък са си верни...отчасти. И ето ме и мен тук.
Ама как стигнах дотук?
Ако ме погледнете, наглед съм си едно съвсем нормално момче. Външния вид често лъже. Не мога да кажа, че съм ненормален, всъщност. Въпрос на гледна точка. Родителите ми мислеха, че нещо сериозно е сбъркано с мен. Всъщност, те са причината да съм тук.
Ох, започнах това от главата за краката. Не трябва така. Защо? Аз съм подреден. Поне по принцип. Прекалената ми подреденост и перфекционизъм понякога ме вбесяват. И, по дяволите това слънце. Разсейва ме.
Реших да започна това след бягството ми от къщи. Просто да покажа живота на един най-обикновен стопаджия. Не, не галактически. Най-обикновен, тръгнал от Тексас към Ню Йорк, към един нов живот...или поне той така си мисли. Добре, че имах достатъчно акъл да си взема тетрадката. Не знам докъде ще ме докара тази история. Никаква идея си нямам. Но, ако погледнем реално, още с това объркано начало направо разказах играта на хронологията и свързаността.
Проклето слънце. Пречи ми да мисля.
Погледнах нервен часовника си, осъзнавайки, че е 12 часа на обяд. Изненадах се, не очаквах да е толкова рано. Това прави...29 часа откакто се измъкнах от прозореца на стаята си, носейки само една раница на гърба си, с около петстотин долара в джоба, айпод, изключен телефон, тетрадки и книги. В общи линии се радвам, че се получи така. Можеше и да е много зле. Можеше да се давя в самосъжаление, в носталгия или болка по родния дом. Но...честно казано, не мисля, че някога бих искал да се върна там. Край! Стига с тези мисли. Сега гледам напред – към онзи хоризонт, който наблюдавам от толкова години и който искам да стигна. Е, вече мога да го направя. Не бих казал, че съм планирал дълго бягството си – беше доста спонтанно решение, но може би една малка част от мен си е знаела, че ще го направя. Е, това е животът. Можеш да изкараш момчето от фантазията му, но не можеш да изкараш фантазията от момчето. Като малък дори не знаех защо спестявам пари. Не мислех, че някога ще ми потрябват. Да е жива и здрава касичката ми. Мир на светлите й парчета. Разсмивам се, като си помисля за това. Хората, които се наричаха мои „приятели” там, вкъщи, ми казваха, че се държа прекалено незряло за осемнадесетте си години. Дори питаха дали са ми объркали датата в акта за раждане. Възможно е.
Покрай мен мина син опел, аз вдигнах палец, но получих само един клаксон в отговор. Вече започнах да свиквам. Дотук пропътувах с един забавен и леко отнесен странник, който ми разказваше едновременно за тъщата си, работата си и икономическата криза. Докара ме до кръстопътя и каза, че трябва да тръгва за Оклахома. Така че, теоритично, аз още съм си „вкъщи”, иначе казано, в Тексас. Леко понаместих очилата на носа си, смръщвайки се срещу слънцето, което блестеше едва ли не нарочно право в очите ми. Прокълнах тъпия си нарцисизъм, защото бях избрал очила, които изглеждат добре, но нямат слънцезащитно покритие.
А, между другото, трябва да склоня следващия който ме вземе да ме метне до някой близък пит-стоп. Или мотел. Не, че имам нещо против да пътувам през нощта, напротив, нали затова съм тръгнал, но сандвичите ми вече свършваха, а колкото и надъхан да бях за стопаджийството, то дори навитак като мен не можеше да издържи без храна. Въздъхнах и, тъй като беше неделен следобед, което означаваше малко коли, аз седнах до магистралата, все пак продължавайки да вдигам палец на всеки преминаващ. Упреквах се, че бях облякъл една от най-черните си тениски, но не ми се занимаваше да се преобличам в тази гола пустош, а и се бях зарекъл, че ще нося една тениска, докато не замирише на пор или просто не се разкъса. Имах две. Чудех се дали да извадя айпода си, но после размислих, защото трябваше да си пестя батерията. Брей, това стопаджийство изобщо не беше това, което очаквах. Надявах се да се запозная с много и различни скитници, които също като мен търсят нещо, което не разбират. Очаквах да стана истински бездомник, да ми порасне брада, да бъда някой най-накрая, да си намеря нещо. Може би прибързвах. Не може би, аз наистина го правех. Винаги съм бил така – мисля с един-два хода напред от останалите. Казват, че това било добро умение в играта на снукър, но, честно казано, никога не ме е привличала. Летаргична ми е.
Най-накрая нещо спря до мен. Нещото в последствие се оказа камион с весела жълта каросерия. Рипнах пъргаво и въпреки жегата се намърдах вътре. Шофьорът, симпатичен на вид чернокож, отвори прозорчето и извика в моя посока:
- Хей, приятел, накъде те вее вятъра?
- Ню Йорк – възможно най-учтиво извиках и аз към него.
- Имаш късмет, хлапе! Мога да те стоваря направо в Санта Фе!
Зави ми се свят. Санта Фе! Градът Санта Фе! Не бях съвсем сигурен дали ще докретам до големия Ню Йорк, но, по дяволите, столицата на Ню Мексико определено си струваше да се види. На всяка цена! Хич не ми се искаше да минавам през Колорадо, имах роднини там, но мисълта, за огромния брой щатове, които ми оставаха, хич не ме вдъхновяваше. Въздъхнах, благодарих на шофьора, предложих да му платя, но той любезно ми отказа и започнах пътешествието си в жълтата каросерия до Санта Фе. Въпреки тръскането бях напълно доволен от стечението на обстоятелствата. Все пак, транспорт, рая на всеки стопаджия.
Май забравих да спомена. Името ми е Марк.

Всички са невероятни <33

Мерси. Х)

Едни старички:

I wanna be a rockstar
Yuuko
randomness
cardgames
prince of vampires
bellydancers

Всичките са някакви doodles ^^

не че някой ще ги прочете

= Добро утро

Той обичаше миризмата на косата й рано сутрин, заедно с малките дъждовни капки, които се заплитаха в нея като мъниста, когато тя излизаше винаги, ако валеше. Обичаше и чувството,че го гледа докато спи, докато диша, докато сънува. Обичаше и да се събужда, като усеща докосването на бялата й порцеланова кожа, изгарянето на огнените коси, игривите пламъчета в очите й, които нашепваха „Искам те, искам те, искам те” И той я искаше. Безумно много я искаше. Искаше я когато вървеше по прашните улици на големия град и виждаше онези сиви хора, искаше я, когато шефът го пратеше в командировка, искаше я съзнателно и несъзнателно. Побъркваше го, тази русо-рижава рамка, обгърнала бялото й лице, тънкия й дълъг врат, нежните ръце с дълги пръсти. Дори мисълта за нея го побъркваше. И, разбира се, Силата. Силата, която се процеждаше от нея, която я караше да изглежда, в неговите очи, като един висок, постоянно светещ образ, като кълбо от светлина, което се бори със заобикалящия го мрак, заобикаля го понякога, но винаги се бори. Като онази жена, която гледа към небето и си мисли, че то никога няма да е нейно, защото на тях не им бяха дадени криле, не им беше позволено д а летят. Можеха само да се постараят да останат в облаците. И ... да не се удрят прекалено силно когато паднат. „Но аз няма да се ударя” мислеше си той, докато я гледаше как спи, докато махаше кичур оранжева феерия от очите й, приближаваше се към нея толкова близо, че виждаше всеки един детайл от миглите й, усещаше лекия й дъх по врата си, по ключицата си, искаше да й каже всичко, което изпитва, което мечтае, всичко, което го караше да бъде различен. Различен. Но нямаше да го направи, не искаше да я събуди.
Понякога, когато тя вземеше флейтата си започваше да свири, да свири за него. Лека мелодия, малка, невзрачна за останалите, но все пак нежна се лееше като река, която въпреки всички препяствия ще продължи ... нататък. Музиката й му напомняше за старите есенни дни, за листата, разпилени по паважа, за изпуснатата ябълка, за дъждовния трамвай. За милионите изтървани кадри от живота им, тези, които си оставаха само за тях, които не биха споделили с никого. За малките бележки, които си разменяха през дългите и скучни лекции, бележки, написани на език, разбиран само и единствено от тях. Докато навън дъждът ромолеше, а тя продължаваше да свири, облечена в чисто черна рокля, от която перфектната й фигура си личеше ясно, но не се подчертаваше прекалено. Ето, тя беше хванала погледа му. Свиреше на голямата малка сцена, свиреше за всички и за никой, но важното бе, че свиреше за него. Усмивката й дойде като изпросен слънчев лъч в студен зимен ден. Не, не физическа усмивка, а тази на очите й, тези два малки свята, в които тя събираше луната и звездите му, сърцето и душата му, Светлината и Мрака.
Ръката му отново мина по елегантната извивка на рамото й, тя леко потрепна,но продължи да спи, а елегантните й прасковени устни се извиха в лека усмивка. „Дали ме усеща?” помисли си той „ А дали аз имам право да влизам в сънищата й?” Разбира се, че нямаше, а и нямаше да може. Тя беше Силна. Прекалено силна за да може той, нищожният, да направи каквото и да било със съзнанието й. Дъхът на дъжда все още беше в косата й. Той вярваше в ароматната душа на всичко. Вярваше, че нещо винаги оставя някакъв аромат след себе си, който е по-траен дори от физическото присъствие? А нейния аромат? Той не можеше да го определи. Беше нещо смесено, аромат на есен, на дъжд, на мускус и карамел, на екстаз, на спокойствие. Беше нейн. Беше това, което го опияняваше всеки път, когато докоснеше кожата й, когато я държеше в ръцете си, когато заравяше глава в косата й. Дори когато тя плачеше, о да. Когато мъката и напрежението дойдеха в повече тя се отпускаше в него и даваше воля на чувствата си. Колкото и да мразеше да я вижда наранена, той обожаваше тези моменти, моменти, когато можеха да са заедно, моменти, в които тя беше изцяло негова. Когато беше толкова крехка в силните му ръце. А пък след това, след като целият й плач бе преминал, тя се приближаваше към него толкова близо, че той можеше да преброи всяка една капчица по миглите й, да усети дъха й, аромата й, да я погали по леко луничавото и бяло лице, да й прошепне колко я обича. Ето това бяха те, изолиращи се от външния свят, който напомняше за себе си само с почукване на вратата, оповестяващо идването на пощальона. Но, живота им бе прост. Нуждаеха се само един от друг. Той смяташе, че това щеше да е така още дълго време.
Палав лъч светлина премина през прозореца и освети и без това сияещото й бяло лице. Зелените очи се отвориха и той видя луната и звездите. Усмивката все още беше на устните й. Той я целуна по малкото чипо носле и каза с глас, който говореше за мъж способен да прекрачи всякакви граници само за нея:
- Добро утро.
А пък тя обичаше гласа му рано сутрин. Все пак, наистина, какво повече им трябваше?

~~~~~~~~o~~~~~~~~~~~~~

= Breakfast at Tiffany's


Есен е.
Улиците на Москва са почти безлюдни – необичайно за град от този калибър. Небето тегне, сиво е, заплашва дори след малко да завали, облаците да се сблъскат, да започнат вековната си битка, която просто няма свършаване. Е, нека. Дъждът е живот, нека да дойде, нека да отмие падналите жълти листа по улиците. Освен ако, разбира се, вятърът не се окаже по-бърз, не ги хване с невидимите си длани, а после да ги понесе из въздуха в шеметен танц, който малко може би прилича на танго, но не съвсем, танц с лудешки ритъм. Всеки човек може да вземе листото в ръка, да го откъсне, да му навреди някак. Но никой не можеше да се мери с буйния вятър, пречещ на едни, помагащ на други. Ето, например, помощник е на листата, помага им да се вдигнат от земята, да летят, летят, летят без крила в безбрежието, да се носят в пространството. А нима не е враг на морето? Не го ли разбива в острите скали? Да, но то пък от своя страна отвръща с мощен рев, с пяна и буйство. Непокорно е то. Непредвидено, неконтролируемо. И нас трябва да ни е страх от него. Ако изобщо имаме време за страх пред очарованието.
Есен е, а ние с нея вървим ръка за ръка по сивите улици, усещам допира на пръстите й до дланта си, а тя се разсмива, когато вятърът се заиграе с косата й, забравил листата. И аз бих ги забравил. От време на време тя ме поглежда с игривите си очи, казва, че е гладна, че иска закуска. И вестници се вдигат към нея, тя бяга от тях с детска невинност, сякаш иска да е далеч от този свят, от реалността. Предлагам и закуска в „Тифани”, близката сладкарничка, в която ходехме в първите си срещи. Осенени от спомена, очите й блесват, тя кимва. Спомня си, знам го. И двамата помним съвсем ясно първите ни срещи, тъкмо се бях върнал от Узбекистан, тя ме чакаше, чакаше и всички онези улици, които щяхме да изминем, всички трамваи, които щяхме да хванем и всички дъждове, под които щяхме да бягаме. Когато най-накрая убеждението й, че съм луд се затвърди безспорно, я обикнах още повече. Надявам се, че и тя мен.
В „Тифани”, както винаги, имаше прекалено много свободни места. Обичах това малко накрампено място, не заради самото него, а заради Онази маса, на която винаги сядахме, как тя прави лодки от салфетките, а аз просто я гледам, гледам я и си мисля как ли би изглеждала ако я нарисувах, черно-бяла, дали отново би била толкова жива. Разбира се че не. Затова и не смеех да опитам. Сервитьорката отново едва не разлива кафето по мен, аз се усмихвам мило, казвам й, че такива неща се случват. Имам чувството за дежа ву. Нейния крак гали моя, усмихва ми се дяволито. „Прекалено мил си, Валя” казва ми тя. Обичам името си, когато тя го изрича, мисля, че само това ми стига. До края на живота ми. Разбира се, че тя вижда кога отново съм изпаднал в лирическо отклонение, кога мога само да я гледам, това я кара да си закрива лицето с ръце и да прошепва „Стига си ме гледал”. Но аз перфектно знам, че иска да я гледам, точно толкова, колкото аз го искам. Винаги ще го искам, защото, все пак, това ме прави цял. Не мога и да искам нищо повече. И ето, есен е, а ние закусваме в „Тифани”. Мислим си за това колко е прост животът, как няма какво да искаме. Разбира се, че тя прави корабче от салфетката. Бог знае колко салфетки е загубило това кафене покрай нея. Както винаги, след като излизаме, отиваме до моста да го пуснем в реката. Интересно е как плува като корабче от вестник. Наблюдаваме го, хванали сме се отново за ръце, а дори оттук аз усещам аромата на парфюма й, после топлия й дъх на ухото ми когато тя ми казва „Хайде да си отидем вкъщи”. Вкъщи, да. Вкъщи, далеч от коварния вятър, който сега подмята нашето корабче там из водата. Вкъщи, където можем да избягаме и от идващия насам дъжд.
Есен е, а двама влюбени вървят по улицата, държейки се за ръце.

" Беше нещо смесено, аромат на есен, на дъжд, на мускус и карамел, на екстаз, на спокойствие. Беше нейн. "

Леле, "Добро утро" е изключително красиво!
Много ее хубаво!

Есен е, а двама влюбени вървят по улицата, държейки се за ръце.

И двете са прелестни! Повече ми допадна Breakfast at Tiffany's.
О, и много хубави снимки си сложила ^^
Наистина имаш талант! Възхищавам ти се много

Това е писано за конкурс в един форум. Темата (очевидно xD) е "Пътят"

= Пътят



А те тичаха през проливния дъжд, хванати ръка за ръка, като той я водеше напред, държеше я, а тя пищеше нещо от рода на „Ти си луд” и се смееше високо. Той се усмихна незабелязано – обожаваше това определение, особено изречено от нея, защото знаеше какво означава. Луд, луд, луд. Луд за живот, луд за любов, луд за изживявания и за пътувания. Те продължаваха да бягат, а хората , които минаваха покрай тях оставаха с впечатлението, че хей, тези млади хора се опитват да избягат от себе си, от грижите си, който ги преследва с налудничав бяг, опитват се да намерят пътя по който да продължат, пътя на съдбата си, всеки на своята собствена. А хората и представа си нямаха колко грешат. Защото тези млади хора бягаха към себе си, а не в обратната посока. Бяха боси по асфалта, а листата хвърчаха около тях, смееха се, очите им блестяха. Най-накрая бяха достигнали края на града. Там, където нямаше задушаващи небето сгради, там, където почти не се виждаха други човешки същества. Запъхтяни, те седнаха един до друг, а вятърът повдигна нейния тъмнозелен шал и го уви около вратовете и на двамата. Сякаш си играеше с тях, но те не го забелязваха, вятърът бе тяхното дете и те го обичат, обичат и живота.Стояха загледани в хоризонта. Ето, вече минаха града. А отвъд?
Отвъд е Пътят. Не онзи път във физическата форма на думата, където бръмчат коли, дерзаят стопаджии, където стават нещастия, където стоят уморени хора. Не, става въпрос за Пътят, за онзи Път, който всеки трябва да извърви. Но не е задължително да го минава сам. За онзи Път, който ги води далеч от родното място, който ги хвърля в непознатия свят, пълен с недружелюбни хора, данъци, работни места, борби, общество, лъжи, мръсотия. На Пътя децата порастват, стават възрастни. И те го знаеха. Те го гледаха, мислейки си как все някога и техния ред ще дойде, техния ред да станат...големи. В момента това им звучеше като присъда. Той усети как главата й се допря до рамото му, усети топлината на кожата й и дъха й по врата си. Обърна глава да я погледне в зелените очи, а дъждът продължаваше да вали, но те не го забелязваха, защото есенният дъжд не им пречеше. Той бе живот за тях. Погледите им отново се насочиха натам, там, където все някога трябваше да отидат, там, където щяха да имат само себе си в студения свят. Пътят, който ги викаше и чакаше. Те бяха готови да тръгнат по него още сега, просто да продължат да бягат боси в дъжда, да оставят всичко зад гърба си. Но не можеха. Защото трябваше да се върнат. Поне засега трябваше да се върнат.
- Какво има там? – чу той детския невинен въпрос и отново се усмихва. Тя седна зад него, като обгърна с ръце кръста му и игриво захапа ухото му. Лешниковите му очи отново се зареяха в посока Пътя.
- Там ... там има нещо, което ни очаква. Нещо, което трябва да намерим.
- А трябва ли да вървим в онази посока?
- Всички трябва – той усети как буца сякаш заседна в гърлото му – някога.
- Ами ако не искам? – изведнъж каза тя – Ако искам да си остана завинаги дете?
- Всички го искаме.
Те се умълчаха, отново всеки изгубен в собствените си мисли и едновременно в мислите на другия. Внезапно откриха, че не могат да откъснат очи от Пътя. Дъждът бавно спираше, но мириса на мокър асфалт още витаеше из въздуха като дружелюбно духче. Вятърът бе намалял до лек бриз, който продължаваше да вплита пръсти в косите им. Нима това бе притеглящата сила на бъдещето? Това ли ги чакаше, когато порастнеха, станеха отговорни, работещи възрастни? Звучеше толкова скучно. Те си искаха младостта, искаха да запазят това време, когато имаха нужда само един от друг, когато никой не им пречеше. А Пътя, мислеха те, нека си иска каквото ще. Не, нямаше да му се дадат, нямаше да му дадат и любовта си, сегашния живот. Все още не. Кола профуча по него и те се загледаха в нея. Беше само за части от секундата, но им стигаше. Видяха млад изнервен мъж в черен костюм, видяха бледото му лице, сенките под очите му, куфарчето на седалката до него в празната кола. Потръпнаха при мисълта, че и те щяха да станат такива, все някога щеше да им се наложи.
А защо трябваше? Кой го беше казал? Не знаеха. Не мислеха и че някога щяха да узнаят. Просто приемаха, приемаха съдбата си, но го правеха по техния си начин. По начинът, който на тях им харесваше.
Покрай тях мина човек с фотоапарат, който ги снима. Те не му обърнаха внимание. Той се усмихна и продължи без да знае какво точно си мислеха тези хора, какво ги мъчеше и защо стояха ето така просто загледани в някакъв си път, а вятърът ги брулеше. И как би могъл да разбере? Той вече го бе извървял, но без дори да се замисли, просто бе вървял в уречената нему посока без дори за миг да спре и всъщност да разбере смисъла и символиката на Пътя. По начина по който го разбираха те.
Защото Пътят бе живот, бъдеще и непреодолимост

.-.

Моделът на снимките е Олга Макеева, снимките са взети от официалния й сайт makeeva.kiev.ua, а актьорът на последната е Алексей Чадов.

Нещо не много в мой стил ... май Вонегът ми идва в повечко ;D

<< Every step we make takes us into a larger world >>

Дум. Дум. Дум. Дум.
Равномерни поблъсквания по дървената врата.
Дум. Дум.
Старият човек излезе от транса си почти мигновено. Не можеше да се каже, че спеше. Той никога не спеше. Погледът му се зарея през прозореца. Опита се да не обръща внимание на поблъскванията, вече преминали в удари.
А след малко започнаха крясъците.
- Отвори! Отвори, нещастник такъв.
Старецът въздъхна. Онзи на вратата и представа си нямаше колко е прав.
- Ти ми съсипа живота! Отвори!
От другата страна на вратата един окървавен юмрук се спусна надолу. Във входа нямаше никой, понеже малките часове на нощта не бяха най-обичайното време за обитателите му, повечето от които пенсионери, решили да се отдадат на спокоен живот. Всичко се случваше кротко във вход „Б”. Съседите кротко се поздравяваха на стъпалата, докато кротко слизаха по стълбите за да отидат и да започнат спокойния си живот, потопен в еднообразието и чакането.
Защото вход „Б” беше входът на обречените.
На тези, неуспели да изживеят това, което им е било писано. И вече бяха прекалено възрастни да го направят. Но не го осъзнаваха. За тях това бе еднообразие. Еднаквост. А всъщност те наистина си вярваха, че живят пълноценно.
Но нека се върнем пред онази дървена врата.
Наглед тя беше съвсем обикновена. Боядисана в черно, тук-там някоя треска стърчеше от дъските. Имаше си стар номер от съвестки години. Номер „99”. Звънецът бе изкъртен. Ето това беше отскоро. Отпреди няколко часа ако трябва да сме точни. Именно защото човекът пред вратата първо бе пробвал с него. Един, два, три пъти. Повече дори. От ярост и натискане го бе направил на нещо, което определено нямаше никакви допирни точки с понятието „звънец”.
Впрочем, младият мъж беше там от много отдавна. Не физически, но умът му все бягаше натам. Пред тази врата. Бягаше като самия него, защото той обичаше да бяга, просто да се носи по посока вятъра, накъдето го отвее. Той се сви в ъгъла като, въпреки че не получаваше ответна реакция, продължаваше бавно и ритмично да чука по вратата с крак. Нямаше сили. От носа и главата му течеше кръв, беше го страх, че скоро ще изгуби съзнание, а с него – и единствената надежда. Но като зла шега на съдбата той оставаше със съвсем бистро съзнание. От двете лешникокафеви очи капеха сълзи, но човекът не ги усещаше. Изобщо не осъзнаваше, че плаче. Допреди два дена мислеше, че се е изсушил напълно. Че вече няма какво да изплаче. Е, явно имаше.
- Помогни ми ... – изрече той с треперещ глас, забравяйки, че преди малко бе наричал човека от другата страна „нещастник”, че преди малко бе готов да го убие без значение как, дали с голи ръце, дали ще използва винаги педантично острия молив, който носи със себе си или нещо друго. Всичко това в момента нямаше място в главата му.
- Какво искаш? – долетя от другата страна познатият му глас. Той се разтрепери сякаш току що студен вятър бе нахлул във входа.
- Помогни...
- Как да ти помогна? – гласът беше непреклонен, осъждащ, леден – Ти сам си направи всичко. Ти. Ти си си виновен. Аз какво мога да направя?
- Не ми се прави на глупак, защото знам ... знам, че не си! – едва намери сили да изкрещи младия мъж – Ти съсипа живота ми. Оправи го.
- Нима някой може да контролира съдбата ти? Ти сам дойде тук.
- Ти и твоите плетни ... твоите проклети мрежи ... твоите игрички ...
- Слушай ме, момче – долетя гласът – пределно ясно ми е, че веднага щом отворя ще ме убиеш.
- Не ...
- Кого се опитваш да излъжеш, мен или себе си? Сега млъкни и ме изслушай. Ти сам си влезе във вход „Б”. Сам. Това е входът на обречените, младежо, и веднъж влезеш ли, излизане няма. Ти си стар. Не физически, като останалите, като мен, но си стар. И трябва да прекараш живота си тук. Докрай. Сам си го избра.
- Не ...
- Искаше усамотение, нали? Дойде при мен, казвайки, че искаш усамотение. „Тишината е важна за един художник”, така казваше, помниш ли? Е, аз ти дадох исканото. Но и взех. Ти ми обеща, че няма да излизаш от входа. Няма. Нима не ти плащам за всичко необходимо? Нима храната ти не идва всеки ден?
- Звяр ... – изстена младия мъж – ти....си...чудовище.
От другата страна дойде мълчание, като повей.
- Всеки сам носи отговорност за своето бъдеще. Вход „Б” ти даде това, което искаше. И си взе. Всичко е честно. Сега си върви в апартамента.
Виковете на мъжа огласиха входа. Но всички останали мълчаха. Те мислеха „И ние викахме в началото.” Наистина бяха викали. Също като него. Наистина се бяха опитвали да се преборят, да излязат по някакъв начин. Входът си оставаше заключен, а те си оставаха затворниците в него.
- Върви, художнико. Рисувай. Твори. Но ще стоиш тук. Това е силата на избора.
Той се изправи с леко залитане. Очите му бяха вперени в далечината, сякаш търсеха нещо, никой не знаеше дали вдъхновение или някаква определена цел гонеха те. Художникът извади молива от десния си джоб, после се засмя сухо и тихо и го прибра. С крачка като на пияница (а той изобщо не употребяваше алкохол) се върна в голата стая, където бяха само триножникът, който се хилеше като зъл клоун. И белия лист. Страшния бял лист, който сякаш го наблюдаваше. „Нима ме обладават собствените ми демони?” помисли си художникът. Отговорът дойде сам, по естествен път „Разбира се. Те отдавна са те обладали. Просто чак сега излизат.” Ръката му пробяга по хартията, очите му светнаха и той започна да се смее. Гласът му зловещо отекваше в празната стая с триножника и милионите картонени кашони. Все така смеейки се погледът му падна върху дланите му, все така изцапани с кръв. Неговата кръв.
Дали пък с нея нямаше да успее да се освободи?
Смехът се превърна в плач. Тежки ридания разтърсиха тялото му. Той заби ръка в раната на главата си и започна безцелно да удря листа с длани. Така кръвта му оставаше по него, листа бавно, но сигурно се обагряше, алени пръски образуваха фигури, видими само за него.
- Завърших го! – той отново се засмя, като плачеше едновременно – Моят ... шедьовър ... аз ... го ... завърших!
Като безумец, какъвто сигурно вече беше, художникът нави листа на фуния и побягна със странно координирана крачка към дървената врата. Юмрука му отново се срещна с нея.
Дум. Дум. Дум. Дум.
- Пак ли си ти? – долетя отвътре гласът. Старецът дори не бе успял да се върне в другата стая. Скърцането на инвалидната количка се чу и мъжът разбра, че онзи се приближава към вратата. Той впрегна всичките си оставащи сили.
- Нося ... ти ... картина.
Мълчание. След него се чу глас, почти шепот:
- Какви са цветовете?
Пред очите на художника мина на лента почти целия му живот. Първата стъпка. Първата разходка. Първото кино. Първата картина. Първите боички. Първата целувка. Първата любов.
Първото разбито сърце.
И първия и единствен избор, който бе правил в живота си.
Но се бе оказал правилния.
Вход „Б” сякаш му се надсмиваше с ехото.
- Червен.
Чу се изщракване и дървената врата се отвори. Последния звук, който художника чу, беше свистенето на вятъра пред затворената врата на входа.
„О, повярвай ми, не искаш да влезеш тук” помисли си той преди да загуби съзнание.