ИндексТук ще ви занимавам с мойте глупости...Дано не ви досаждам много xD
Моите творения xD
Тина Патинсън- Редовно
- Брой мнения : 191
Age : 33
Местожителство : Somewhere...
Име : Криска ^^
Registration date : 08.01.2009
Тина Патинсън- Редовно
- Брой мнения : 191
Age : 33
Местожителство : Somewhere...
Име : Криска ^^
Registration date : 08.01.2009
Ето че самолета се приземи на летището. Времето беше мъгливо и влажно,но аз не очаквах друго.Все пак тук никога не бе горещо и слънчево както в Финикс.Точно преди да успея да събера мислите си чух гласа на баща ми...
- Рейчъл – звучеше почти ентусиазиран от факта че ще живеем заедно – Аз ъм...нека ти помогна – усмихна се и взе куфарите от ръцете ми.
- Благодаря татко – извъртях очи,не бе особено лесно да го наричам така.
- Е...как мина полета ?
- Добре – излъгах качвайки се в колата. – А ти как си ?
- Аз ли ? Оууу...аз...аз съм добре...наистина... Хайде...да се прибираме вкъщи...– ставаше ми неловко наблюдавайки как Джак не успяваше да свърже думите в изречение,за това замълчах.
По пътя нито един от нас не проговори.Баща ми гледаше съсредоточен платното,а аз бях вперила поглед в гледката край пътя.Пътувахме около час,може и по-малко,но ми се стори толкова.Когато най-сетне Джак спрая колата пред къщата осъзнах как искам да превъртя лентата назад и да се събудя в Финикс,но за съжаление нямаше връщане назад.
- Добре дошла вкъщи !
- Да... – повдигнах вежди.Думата „вкъщи” не звучеше на мястото си.
Взимайки ключа от таблото в колата се запътих към вратата.Трудно се преборих с ключалката,но успях да отключа точно когато Джак извади куфарите от багажника и се насочи към мен.Влизайки вътре го последвах нагоре по стълбите,с които веднага успях да се сближа,препъвайки се в развързаната връзка на маратонката ми.След като се изправих бавно закуцуках към моята стая.
- Харесва ли ти ? – попита Джак оставяйки куфарите до леглото.
- Лилаво...
- Майка ти каза че харесваш този цвят...
- Да...- „заради нея” помислих си.
- Помислих че ще те кара да се чувстваш...
- Татко,благодаря – реших че е време да го прекъсна
- Да...така...Ще те оставя да се настаниш.
- До после – усмихнах се фалшиво.
- До после – каза той и на излизане ме потупа по рамото.
Вмомента в който баща ми затвори вратата се тръшнах на леглото.Лежах неподвижна известно време след което станах и разопаковах единия куфар. Подредих част от дрехите си в шкафовете когато на вратата се звънна.Оставих неподредения куп разпръснат по леглото и слязох когато Джак ме извика.
- Кажи Дж...тате ?
- Трябва да отскоча до участъка,може да се забавя малко.Ще се оправиш нали?
- Не съм на три. – заявих
- Звучи обедително. – подсмихна се баща ми. – Ще взема нещо за вечеря навръщане.
- Мога да сготвя...-предложих.
- Сигурно си уморена,не искам да те товаря с тези задължения още първия ден.
- Добре – свих рамене.
- Добре... – отвърна Джак и отвори вратата – Сигурна ли си че ще се оправиш?
- Татко – извъртях очи.
- Чао.
- Чао – махнах небрежно с ръка докато той затваряше вратата зад себе си.
Реших че мога да оставя подреждането на багажа за по-късно.Качих се до стаята си и след като взех една от книгите които бях купила преди да замина, седнах на дивана и се зачетох.След първата глава усетих че нямам настроение за нищо.Оставих книгата и се запътих към кухнята. Странно как нищо не се бе променило от последния път когато бях тук. На хладилника все още висеше снимката която с Джак си бяхме направили преди две години.Шкафовете бяха все още в същия бледо-жълт цвят.Явно баща ми нямаше желание да променя каквото и да е било.Пък и нямаше смисъл и двамата бяхме свикнали с тази обстановка. Погледнах през прозореца и видях че мъглата се е вдигнала.Отворих първия шкаф в дясно от мен и за мое щастие ключа „за всеки случай” на Джак беше там. След като облякох якето си и написах бележка че отивам да се разходя излязох навън.
- Рейчъл – звучеше почти ентусиазиран от факта че ще живеем заедно – Аз ъм...нека ти помогна – усмихна се и взе куфарите от ръцете ми.
- Благодаря татко – извъртях очи,не бе особено лесно да го наричам така.
- Е...как мина полета ?
- Добре – излъгах качвайки се в колата. – А ти как си ?
- Аз ли ? Оууу...аз...аз съм добре...наистина... Хайде...да се прибираме вкъщи...– ставаше ми неловко наблюдавайки как Джак не успяваше да свърже думите в изречение,за това замълчах.
По пътя нито един от нас не проговори.Баща ми гледаше съсредоточен платното,а аз бях вперила поглед в гледката край пътя.Пътувахме около час,може и по-малко,но ми се стори толкова.Когато най-сетне Джак спрая колата пред къщата осъзнах как искам да превъртя лентата назад и да се събудя в Финикс,но за съжаление нямаше връщане назад.
- Добре дошла вкъщи !
- Да... – повдигнах вежди.Думата „вкъщи” не звучеше на мястото си.
Взимайки ключа от таблото в колата се запътих към вратата.Трудно се преборих с ключалката,но успях да отключа точно когато Джак извади куфарите от багажника и се насочи към мен.Влизайки вътре го последвах нагоре по стълбите,с които веднага успях да се сближа,препъвайки се в развързаната връзка на маратонката ми.След като се изправих бавно закуцуках към моята стая.
- Харесва ли ти ? – попита Джак оставяйки куфарите до леглото.
- Лилаво...
- Майка ти каза че харесваш този цвят...
- Да...- „заради нея” помислих си.
- Помислих че ще те кара да се чувстваш...
- Татко,благодаря – реших че е време да го прекъсна
- Да...така...Ще те оставя да се настаниш.
- До после – усмихнах се фалшиво.
- До после – каза той и на излизане ме потупа по рамото.
Вмомента в който баща ми затвори вратата се тръшнах на леглото.Лежах неподвижна известно време след което станах и разопаковах единия куфар. Подредих част от дрехите си в шкафовете когато на вратата се звънна.Оставих неподредения куп разпръснат по леглото и слязох когато Джак ме извика.
- Кажи Дж...тате ?
- Трябва да отскоча до участъка,може да се забавя малко.Ще се оправиш нали?
- Не съм на три. – заявих
- Звучи обедително. – подсмихна се баща ми. – Ще взема нещо за вечеря навръщане.
- Мога да сготвя...-предложих.
- Сигурно си уморена,не искам да те товаря с тези задължения още първия ден.
- Добре – свих рамене.
- Добре... – отвърна Джак и отвори вратата – Сигурна ли си че ще се оправиш?
- Татко – извъртях очи.
- Чао.
- Чао – махнах небрежно с ръка докато той затваряше вратата зад себе си.
Реших че мога да оставя подреждането на багажа за по-късно.Качих се до стаята си и след като взех една от книгите които бях купила преди да замина, седнах на дивана и се зачетох.След първата глава усетих че нямам настроение за нищо.Оставих книгата и се запътих към кухнята. Странно как нищо не се бе променило от последния път когато бях тук. На хладилника все още висеше снимката която с Джак си бяхме направили преди две години.Шкафовете бяха все още в същия бледо-жълт цвят.Явно баща ми нямаше желание да променя каквото и да е било.Пък и нямаше смисъл и двамата бяхме свикнали с тази обстановка. Погледнах през прозореца и видях че мъглата се е вдигнала.Отворих първия шкаф в дясно от мен и за мое щастие ключа „за всеки случай” на Джак беше там. След като облякох якето си и написах бележка че отивам да се разходя излязох навън.
Тина Патинсън- Редовно
- Брой мнения : 191
Age : 33
Местожителство : Somewhere...
Име : Криска ^^
Registration date : 08.01.2009
Въздуха все още беше влажен и небето бе все така мрачно,но това не ме спря. Имах желанието да се махна от тук.Знаех че не мога,затова приех разходката далеч от вкъщи като компромисен вариант. След около час-два щеше да започне да се смрачава,затова намерих гората до къщата за подходяща. Закрачих бавно по една едва забележима пътека,като ми бе все едно къде ще ме отведе тя.Тъмнината и влагата правеха гората доста плашеща...за всеки друг,но не и за мен. Продължавах да крача уверена навътре сякаш отдалечавайки се от къщата на Джак се отдалечавах от проблемите си. Вървях бавно по пътеката и когато тя свърши реших че е време за почивка.Седнах на тревата,в корените на едно старо дърво и положивх глава на коленете си. Колкото и да се опитвах не можех да спра да мисля за това дали идването ми тук не беше грешка.Чувствах се толкова сама и объркана. Животът ми в Форкс щеше да е ужасен,знаех това и въпреки всичко се съгласих да се преместя. Дали не трябваше да остана в Финикс?Щях да се оправя сама. По-добре сама отколкото да прекарам дните си...Не Джак не е виновен за нищо – помислих си аз и прехапах устни от яд,едва сдържайки сълзите си.След известно време,когато се успокоих затворих очи и се опитах да не мисля за нищо.
Изведнъж заваля...Усетих как капките падат по якето ми и отворих очи.Беше станало по-тъмно и по студено от преди. Изправих се бавно и потърсих с поглед пътеката,за жалост слънцето бе почти залязло което затрудни намирането ‘и. Огледах се опитвайки се да зърна нещо познато което да ми покаже правилния път.Безуспешно.Накрая поех измежду дърветата с бърза крачка,надявайки се да намеря пътеката в последствие. Вървях около половин час без да знам дали съм на прав път.Ставаше все по-тъмно,а зловещите звуци ме караха да потръпвам.Някъде в далечината се чуваше вълчи вой.Дъжда се засили и това ме накра да се затичам. Бягах доста бързо и точно когато си мислех че падането ще ми се размине се озовах на земята.Изправих се доста по-бързо от обикновенно и продължих забързана в посоката която мислех за правилна.Изморих се,исках да спра и да си почина но бе изключено да го направя.Почти се бе стъмнило,Джак сигурно се е притеснил а аз все още не бях открила пътя който да ме върне обратно.Продължих да вървя без посока.Единственото което исках в този момент бе да се прибера. Идеята за „вкъщи” вече не ми се струваше толкова лоша.Паднах отново,преди да успея да стана усетих как нещо се профуча покрай мен.Изправяйки се видях как тъмен силует пробягваше между дърветата. „Това определено не е една от най-добрияте ти идеи Рейчъл” – казах си. Продължих да вървя бързо между дърветата, препъвайки се на всяка втора крачка.Изведнъж усетих как нещо спря на крачки от мен.Пристъпих уплашено напред и се скрих зад едно дърво,притаявайки дъх. Слуха ми долавяше тежкото дишане на нещото,което ме караше да треперя от страх.След около три-четири минути събрах смелост и се обърнах назад.Измежду дърветата се очерта силуета на някакво животно.Очите му се впиха в моите и веднага след като зърнах кръвожадния му поглед се скрих отново зад дървото. Дишането ми се учести.Усетих как сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо. Оптиах се да помисля трезво.Имах две възможности:да стоя тук и при едно погрешно движение което да издаде точното ми местоположение да бъдя изядена, или да побягна и при първото падане да се превърна в харана за животното. И в двата случая резултата щеше да е един и същ,така че нямаше огромно значение как щях да постъпя.Затворих очи за миг,поех дълбоко въздух,и след като ги отворих се затичах напред без да се обръщам.Спънах се няколко пъти,но за щастие не успях да падна.Продължавах да тичам,дъжда се засилваше а аз усещах как животното приближава все повече.Опитах се да блокирам мислите за това че ще бъда изядена,но не успях.Бягах с всичка сила през гората без да знам накъде отивам и докога ще ме държат краката.Изведнъж усетих как животното намали скоростта си,след секунди вече не чувах стъпките му.Спрях за секунда да си поема въздух и когато реших да се обръна за да проверя дали съм в безопастност видях как звяра се засилва към мен.Направих жалък опит да избягам,но се спънах и паднах на земята удряйки главата си.Ужасена покрих с ръка очите си,очаквайки всеки момент да бъда разкъсана на парчета...Точно в този момент чух как животното изкимтя и се отдалечи.Тогава го видях... Погледът му бе дълбок... пленителен...Не успях да видя лицето му,само тъмните му свирепи очи.
- Не ме наранявай...-казах уплашено,продължавайки да се взирам в зловещия му поглед.
- Няма да те нараня...-гласа му звучеше мелодично-Добре ли...?
Не успях да чуя какво искаше да ми каже.При удара ми се зави свят.Опитах се да се изправя,но нямах сили и се свлякох в ръцете му.За момент всичко се изгуби от погледа ми.В следващия видях очите му отново...Този път не бяха освирепели,а нежни...Опитах се да проговоря,но нямах сили...Сякаш бях онемяла.
Усетих че се нося във въздуха.Той вървеше бързо през гората носейки ме на ръце.Изведнъж ми прилоша.Зави ми се свят и преди да усепя да проговоря усетих как клепачите ми бавно натежават.След секунди затворих очи...
Изведнъж заваля...Усетих как капките падат по якето ми и отворих очи.Беше станало по-тъмно и по студено от преди. Изправих се бавно и потърсих с поглед пътеката,за жалост слънцето бе почти залязло което затрудни намирането ‘и. Огледах се опитвайки се да зърна нещо познато което да ми покаже правилния път.Безуспешно.Накрая поех измежду дърветата с бърза крачка,надявайки се да намеря пътеката в последствие. Вървях около половин час без да знам дали съм на прав път.Ставаше все по-тъмно,а зловещите звуци ме караха да потръпвам.Някъде в далечината се чуваше вълчи вой.Дъжда се засили и това ме накра да се затичам. Бягах доста бързо и точно когато си мислех че падането ще ми се размине се озовах на земята.Изправих се доста по-бързо от обикновенно и продължих забързана в посоката която мислех за правилна.Изморих се,исках да спра и да си почина но бе изключено да го направя.Почти се бе стъмнило,Джак сигурно се е притеснил а аз все още не бях открила пътя който да ме върне обратно.Продължих да вървя без посока.Единственото което исках в този момент бе да се прибера. Идеята за „вкъщи” вече не ми се струваше толкова лоша.Паднах отново,преди да успея да стана усетих как нещо се профуча покрай мен.Изправяйки се видях как тъмен силует пробягваше между дърветата. „Това определено не е една от най-добрияте ти идеи Рейчъл” – казах си. Продължих да вървя бързо между дърветата, препъвайки се на всяка втора крачка.Изведнъж усетих как нещо спря на крачки от мен.Пристъпих уплашено напред и се скрих зад едно дърво,притаявайки дъх. Слуха ми долавяше тежкото дишане на нещото,което ме караше да треперя от страх.След около три-четири минути събрах смелост и се обърнах назад.Измежду дърветата се очерта силуета на някакво животно.Очите му се впиха в моите и веднага след като зърнах кръвожадния му поглед се скрих отново зад дървото. Дишането ми се учести.Усетих как сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо. Оптиах се да помисля трезво.Имах две възможности:да стоя тук и при едно погрешно движение което да издаде точното ми местоположение да бъдя изядена, или да побягна и при първото падане да се превърна в харана за животното. И в двата случая резултата щеше да е един и същ,така че нямаше огромно значение как щях да постъпя.Затворих очи за миг,поех дълбоко въздух,и след като ги отворих се затичах напред без да се обръщам.Спънах се няколко пъти,но за щастие не успях да падна.Продължавах да тичам,дъжда се засилваше а аз усещах как животното приближава все повече.Опитах се да блокирам мислите за това че ще бъда изядена,но не успях.Бягах с всичка сила през гората без да знам накъде отивам и докога ще ме държат краката.Изведнъж усетих как животното намали скоростта си,след секунди вече не чувах стъпките му.Спрях за секунда да си поема въздух и когато реших да се обръна за да проверя дали съм в безопастност видях как звяра се засилва към мен.Направих жалък опит да избягам,но се спънах и паднах на земята удряйки главата си.Ужасена покрих с ръка очите си,очаквайки всеки момент да бъда разкъсана на парчета...Точно в този момент чух как животното изкимтя и се отдалечи.Тогава го видях... Погледът му бе дълбок... пленителен...Не успях да видя лицето му,само тъмните му свирепи очи.
- Не ме наранявай...-казах уплашено,продължавайки да се взирам в зловещия му поглед.
- Няма да те нараня...-гласа му звучеше мелодично-Добре ли...?
Не успях да чуя какво искаше да ми каже.При удара ми се зави свят.Опитах се да се изправя,но нямах сили и се свлякох в ръцете му.За момент всичко се изгуби от погледа ми.В следващия видях очите му отново...Този път не бяха освирепели,а нежни...Опитах се да проговоря,но нямах сили...Сякаш бях онемяла.
Усетих че се нося във въздуха.Той вървеше бързо през гората носейки ме на ръце.Изведнъж ми прилоша.Зави ми се свят и преди да усепя да проговоря усетих как клепачите ми бавно натежават.След секунди затворих очи...
Тина Патинсън- Редовно
- Брой мнения : 191
Age : 33
Местожителство : Somewhere...
Име : Криска ^^
Registration date : 08.01.2009
- Рейчъл!Рейчъл добре ли си ? Рейчъл? – гласа на баща ми ме накара да дойда в съзнание.
- Аз...ъх...
- Да я внесем вътре – чух как Джак казва на някого,но все още едва се чувствах безсилна и не успях да погледна на кого.
Усетих че все още ме носят на ръце.След като ме сложиха да легна на дивана,успях да се преборя със ярката светлина на лампата и отворих очи.Баща ми и едно пъстрооко момче с тъмна къса коса се бяха надвесили над мен.
- Рейч,мила добре ли си ? – Джак ме прегърна,гласа му бе по-спокоен от преди малко.
- Да,татко..Аз...просто...Какво стана ? – попитах държейки се за главата.
- Написала си бележка,че отиваш да се разхождаш,явно си паднала...
- Типично за мен – казах.
- Ударила си си главата и си изпаднала в безсъзнание.Добре че Джейкъб те е открил.
- Джейкъб ? – името ми звучеше познато.
- Да,синът на Емили и Били Блек.Играехте заедно като малки.
- А,да...-сега вече си спомних. – Този Джейкъб.
- Здрасти – махна с ръка смутено момчето.
- Привет.Но какво стана с животното?Как го пропъди? И...очите ти..те не бяха такива преди. – момчето и бщаа ми се спогледаха.
- Сигурна ли си че си добре ?- попита Джак.
- Малко ме боли главата от удара.Какво става ? – попиах озадачена.
- Миличка Джейк те е намерил на пътеката в началото на гората.
- Какво ? Не...аз бях в гората и валеше,онова нещо ме гонеше...
- Рейчъл чуй ме – започна баща ми бавно. – Не си влизала в гората.При удара си изпаднала в безсъзнание,явно си сънувала..
- Какво ? Не е вярно,той знае.Джейкъб кажи му – нервно заповядах на момчето.
- Рейчъл вярно е.Намерих те да лежиш в началото на пътеката.Не знам за какво говориш.
- Напротив...ти ме спаси,не помниш ли? Май не само аз съм си ударила главата.
- Миличка мисля че трявба да си починеш.
- Не искам да си почивам татко – намръщих се.
- Но...
- Татко,добре съм.
- Да...аз...просто...
- Нищо ми няма. – казах сериозно и станах от дивана. – Наистина.
- Добре.Съжелявам,аз..така ме уплаши.
- Извинявай тате. – казах смирено.
- Сигурна ли си че всичко е наред ?
- Абсолютно.
- Добре,ще отида да взема нещо за хапване,защото не успях.Джейк ми звънна и тръгнах веднага. – кимнах в знак на съгласие. – Не искам да оставаш сама...Джейкъб ще останеш ли при нея?
- Татко – казах възмутено.Може да съм спъната,но не ми трябва детегледачка – помислих си.
- Рейч,моля те.
- Добре – извъртях недоволно очи.
- Джейкъб,мога ли да разчитам на теб ?
- Разбира се.
- Ще се върна възможно най-бързо – каза Джак и излезе.
- Как се чувстваш ? – попита момчето сядайки до мен на дивана.
- Имам си баща забрави ли ?
- Извинявай – каза смутено момчето.
- Не аз съжелявам – измънках – Просто,денят бе труден.А и ти не си виновен,че аз съм спъната.
- Да,вероятно...-повдигна вежди момчето.
- Аз,наистина не исках да прозвуча така.Всъщност цялата суматоха покрай идването ми тук и....Факта че с баща ми ме мислите за луда...
- Не те мисля за луда ?
- Така ли ?Защо тогава ме погледна толкова учудено като споменах гората и всичко останало.
- Рейчъл,аз те открих в началото на пътеката.Не съм влизал в гората и не знам за какво говорише преди малко.
- Но...аз го видях,всичко бе толкова истинско.
- Сънищата изглеждат реални понякога.
- Сън ?! Не беше сън Джейкъб.Сигурна съм в това. Животното,погледът на момчето...всичко..
- Момче ?
- Да,което ме спаси от животното.Иначе щях да съм разкъсана.Той ме изнесе от гората.Не може да не си го видял...- погледнах го с надежда.
- Съжелявам – промърмори тихо момчето с угрижен поглед.
- Явно наистина съм луда – заключих.
- Просто си сънувала и е изглеждало истинско – успокои ме Блек.
- Да...определено – засмях се небрежно. – Явно съм се ударила силно.
- Явно – усмихна се и момчето.
- Е Джейкъб ще останеш ли за вечеря ? Все пак си ме спасил. – казах с цел да сменя темата.Въпреки убедителните думи на баща ми и момчето аз не можех да повярвам че това е сън,но предпочетох да не говоря повече за това.
- Щом нямаш нищо напротив.
- Ами,каня те.Значи нямам – усмихнах се.Малко ми бе трудно да се правя на любезна,но той не обърна внимание на преструвките ми,което ме успокои.
Настъпи неловко мълчание за известно време...
- Искаш ли...
- Чудех се... – странно как в един и същ момент и двамата решихме че има какво да си кажем. – Първо ти – усмихнах се.
- Ами щях да те попитам искаш ли утре да те закарам на училище.Имам предвид...едва ли ти се върви пеша,а баща ти излиза рано и...Да..май е това – усмихна се смутено Джейкъб.
- Разбира се.Нямам нищо против. – идеята звучеше подобре отколкото да се возя в полицайската кола на баща ми.С Блек определено нямаше да привлека толкова внимание а и бе приятна личност.
- А ти какво щеше да казваш ?
- Ами...
- Прибрах се.Рейчъл...
- Да татко добре съм.
- Прекалявам със загрижеността ? – погледна ме смутено Джак
- Малко – усмихнах се насила.
- Е взех пиле с гарнитура. Джейк искаш ли да останеш за вечеря ?
- Вече го поканих.-станах бавно то дивана. – Остави на мен – взех храната от ръцете на баща ми.
Отидох в кухнята и след като стоплих храната и приготвих масата за вечеря извиках баща ми и Блек.Двамата седнаха на масата и започнаха да се хранят.За мое щастие и двамата бяха доста мълчаливи.След като се нахранихме Джак отиде да гледа телевизия,а Джейкъб остана при мен.Измих чихиите и прибрах останалата храна в хладилника.
- Рейч,аз ще тръгвам.Сигурно си изморена и искаш да си починеш – усмихна се с искрящо бялата си усмивка Джейк.
- Да,добре. – изпратих го до вратата.
- Ще се видим утре.
- Да,до утре. – усмихнах се още веднъж и след като затворих вратата след момчето и уведомих Джак,че си лягам се качих в стаята си.
Нямах желание да подреждам останалия куп дрехи затова просто го преместих върху куфарите и се тръшнах на леглото.Включих плеъра си и след като пуснах любимата си песен заплаках.Насъбра ми се много и поне сега нямаше нужда да се усмихвам и преструвам че всичко ми харесва.Сълзите се стичаха по лицето ми около час.Дочух как баща ми се качва по стълбите и се опитах да се овладея в случай че влезе да провери как съм.Така и стана.той почука на вратата.
- Влез.
- Не можеш да заспиш ?
- Да...реших да послушам музика.
- Разбирам.Рейч...искам да знаеш че...аз...наистина се радвам че ще живееш с мен.
- Разбира се татко.Аз също – дори не знам дали това което казах имаше смисъл.Искреността на Джак ме изненада.
- Просто исках да го знаеш.
- Да татко. – усмихнах се.Това бе единствената почти истинска усмивка която се изрисува на лицето ми днес.
- Лека нощ.
- Лека нощ. – отвърнах докато затваряше вратата.
Облякох пижамата си и след като оставих плеъра да се зарежда се завих през глава.Въртях се в леглото доста дълго.Отвивах се,после пак се завивах,пъхах глава под възглавницата,но напразно.Нещо не ми даваше мира.И това нещо бе погледът му.Очите които ме спасиха,не излизаха от ума ми.Всички ми втълпяваха че това е сън,но аз го почувствах.Знаех че е истинско и нищо не можеше да ме убеди в противното. Не спирах да мисля за „съня ми” както го наричаха другите. След известно време,не знам точно колко погледнах часовника – беше четири без петнадесет.Знаех че след няколко часа трябва да отивам на училище,но нямах желание да заспивам.Нямах желание да правя каквото и да е било,докато не узнаех кой бе тайствения ми спасител.Най-накрая се чувствах безсилна,дори и да мисля за преживяното,затова просто затворих очи и заспах.
- Аз...ъх...
- Да я внесем вътре – чух как Джак казва на някого,но все още едва се чувствах безсилна и не успях да погледна на кого.
Усетих че все още ме носят на ръце.След като ме сложиха да легна на дивана,успях да се преборя със ярката светлина на лампата и отворих очи.Баща ми и едно пъстрооко момче с тъмна къса коса се бяха надвесили над мен.
- Рейч,мила добре ли си ? – Джак ме прегърна,гласа му бе по-спокоен от преди малко.
- Да,татко..Аз...просто...Какво стана ? – попитах държейки се за главата.
- Написала си бележка,че отиваш да се разхождаш,явно си паднала...
- Типично за мен – казах.
- Ударила си си главата и си изпаднала в безсъзнание.Добре че Джейкъб те е открил.
- Джейкъб ? – името ми звучеше познато.
- Да,синът на Емили и Били Блек.Играехте заедно като малки.
- А,да...-сега вече си спомних. – Този Джейкъб.
- Здрасти – махна с ръка смутено момчето.
- Привет.Но какво стана с животното?Как го пропъди? И...очите ти..те не бяха такива преди. – момчето и бщаа ми се спогледаха.
- Сигурна ли си че си добре ?- попита Джак.
- Малко ме боли главата от удара.Какво става ? – попиах озадачена.
- Миличка Джейк те е намерил на пътеката в началото на гората.
- Какво ? Не...аз бях в гората и валеше,онова нещо ме гонеше...
- Рейчъл чуй ме – започна баща ми бавно. – Не си влизала в гората.При удара си изпаднала в безсъзнание,явно си сънувала..
- Какво ? Не е вярно,той знае.Джейкъб кажи му – нервно заповядах на момчето.
- Рейчъл вярно е.Намерих те да лежиш в началото на пътеката.Не знам за какво говориш.
- Напротив...ти ме спаси,не помниш ли? Май не само аз съм си ударила главата.
- Миличка мисля че трявба да си починеш.
- Не искам да си почивам татко – намръщих се.
- Но...
- Татко,добре съм.
- Да...аз...просто...
- Нищо ми няма. – казах сериозно и станах от дивана. – Наистина.
- Добре.Съжелявам,аз..така ме уплаши.
- Извинявай тате. – казах смирено.
- Сигурна ли си че всичко е наред ?
- Абсолютно.
- Добре,ще отида да взема нещо за хапване,защото не успях.Джейк ми звънна и тръгнах веднага. – кимнах в знак на съгласие. – Не искам да оставаш сама...Джейкъб ще останеш ли при нея?
- Татко – казах възмутено.Може да съм спъната,но не ми трябва детегледачка – помислих си.
- Рейч,моля те.
- Добре – извъртях недоволно очи.
- Джейкъб,мога ли да разчитам на теб ?
- Разбира се.
- Ще се върна възможно най-бързо – каза Джак и излезе.
- Как се чувстваш ? – попита момчето сядайки до мен на дивана.
- Имам си баща забрави ли ?
- Извинявай – каза смутено момчето.
- Не аз съжелявам – измънках – Просто,денят бе труден.А и ти не си виновен,че аз съм спъната.
- Да,вероятно...-повдигна вежди момчето.
- Аз,наистина не исках да прозвуча така.Всъщност цялата суматоха покрай идването ми тук и....Факта че с баща ми ме мислите за луда...
- Не те мисля за луда ?
- Така ли ?Защо тогава ме погледна толкова учудено като споменах гората и всичко останало.
- Рейчъл,аз те открих в началото на пътеката.Не съм влизал в гората и не знам за какво говорише преди малко.
- Но...аз го видях,всичко бе толкова истинско.
- Сънищата изглеждат реални понякога.
- Сън ?! Не беше сън Джейкъб.Сигурна съм в това. Животното,погледът на момчето...всичко..
- Момче ?
- Да,което ме спаси от животното.Иначе щях да съм разкъсана.Той ме изнесе от гората.Не може да не си го видял...- погледнах го с надежда.
- Съжелявам – промърмори тихо момчето с угрижен поглед.
- Явно наистина съм луда – заключих.
- Просто си сънувала и е изглеждало истинско – успокои ме Блек.
- Да...определено – засмях се небрежно. – Явно съм се ударила силно.
- Явно – усмихна се и момчето.
- Е Джейкъб ще останеш ли за вечеря ? Все пак си ме спасил. – казах с цел да сменя темата.Въпреки убедителните думи на баща ми и момчето аз не можех да повярвам че това е сън,но предпочетох да не говоря повече за това.
- Щом нямаш нищо напротив.
- Ами,каня те.Значи нямам – усмихнах се.Малко ми бе трудно да се правя на любезна,но той не обърна внимание на преструвките ми,което ме успокои.
Настъпи неловко мълчание за известно време...
- Искаш ли...
- Чудех се... – странно как в един и същ момент и двамата решихме че има какво да си кажем. – Първо ти – усмихнах се.
- Ами щях да те попитам искаш ли утре да те закарам на училище.Имам предвид...едва ли ти се върви пеша,а баща ти излиза рано и...Да..май е това – усмихна се смутено Джейкъб.
- Разбира се.Нямам нищо против. – идеята звучеше подобре отколкото да се возя в полицайската кола на баща ми.С Блек определено нямаше да привлека толкова внимание а и бе приятна личност.
- А ти какво щеше да казваш ?
- Ами...
- Прибрах се.Рейчъл...
- Да татко добре съм.
- Прекалявам със загрижеността ? – погледна ме смутено Джак
- Малко – усмихнах се насила.
- Е взех пиле с гарнитура. Джейк искаш ли да останеш за вечеря ?
- Вече го поканих.-станах бавно то дивана. – Остави на мен – взех храната от ръцете на баща ми.
Отидох в кухнята и след като стоплих храната и приготвих масата за вечеря извиках баща ми и Блек.Двамата седнаха на масата и започнаха да се хранят.За мое щастие и двамата бяха доста мълчаливи.След като се нахранихме Джак отиде да гледа телевизия,а Джейкъб остана при мен.Измих чихиите и прибрах останалата храна в хладилника.
- Рейч,аз ще тръгвам.Сигурно си изморена и искаш да си починеш – усмихна се с искрящо бялата си усмивка Джейк.
- Да,добре. – изпратих го до вратата.
- Ще се видим утре.
- Да,до утре. – усмихнах се още веднъж и след като затворих вратата след момчето и уведомих Джак,че си лягам се качих в стаята си.
Нямах желание да подреждам останалия куп дрехи затова просто го преместих върху куфарите и се тръшнах на леглото.Включих плеъра си и след като пуснах любимата си песен заплаках.Насъбра ми се много и поне сега нямаше нужда да се усмихвам и преструвам че всичко ми харесва.Сълзите се стичаха по лицето ми около час.Дочух как баща ми се качва по стълбите и се опитах да се овладея в случай че влезе да провери как съм.Така и стана.той почука на вратата.
- Влез.
- Не можеш да заспиш ?
- Да...реших да послушам музика.
- Разбирам.Рейч...искам да знаеш че...аз...наистина се радвам че ще живееш с мен.
- Разбира се татко.Аз също – дори не знам дали това което казах имаше смисъл.Искреността на Джак ме изненада.
- Просто исках да го знаеш.
- Да татко. – усмихнах се.Това бе единствената почти истинска усмивка която се изрисува на лицето ми днес.
- Лека нощ.
- Лека нощ. – отвърнах докато затваряше вратата.
Облякох пижамата си и след като оставих плеъра да се зарежда се завих през глава.Въртях се в леглото доста дълго.Отвивах се,после пак се завивах,пъхах глава под възглавницата,но напразно.Нещо не ми даваше мира.И това нещо бе погледът му.Очите които ме спасиха,не излизаха от ума ми.Всички ми втълпяваха че това е сън,но аз го почувствах.Знаех че е истинско и нищо не можеше да ме убеди в противното. Не спирах да мисля за „съня ми” както го наричаха другите. След известно време,не знам точно колко погледнах часовника – беше четири без петнадесет.Знаех че след няколко часа трябва да отивам на училище,но нямах желание да заспивам.Нямах желание да правя каквото и да е било,докато не узнаех кой бе тайствения ми спасител.Най-накрая се чувствах безсилна,дори и да мисля за преживяното,затова просто затворих очи и заспах.
Similar topics
|
|
|